Историята на град Павликени

Павликенският край е бил населяван от най-дълбока древност. При археологически разкопки са открити следи от ново-каменната и каменномедната епоха ( VI - IV хил. пр.Хр.). По- късно обитателите на района били тракийските племена кро бизи и уздицензи, които водили непрестанни войни с не един завоевател. Най-тежка била борбата с римляните, която продължила век и половина и завършила с окончателното покоряване на тракийските земи. Днешният Павликенски край влизал в пределите на антич­ния град Никополис ад Иструм, основан през 102 г. от импе­ ратор Траян в чест на победата му над даките. Новият град бързо се утвърдил като обществено-икономически и културен център в римската провинция Долна Мизия. Край днешното с. Бутово се пресичали двата важни римски пътя, които свързвали Нове (край Свищов) с Аугуста Траяна (Стара Загора) за Адрианопол и Сердика през Мелта (Ловеч) и Никополис ад Иструм (край с. Никюп) за Одесос (Варна). За това време свидетелстват останки от антични селища, вили, храмове, пътища и некрополи. Голямо антично селище имало в североизточната част на днешно Павликени. Открити са зидове, колони, оброчни плочки, керамика и монети. Археологически податки за съществуването на подобни селища в покрайнините на Павли­кени има и в местностите „Бели бряг" и „Машатлъка". Най-добре проучен е архитектурният комплекс (вила рустика) в м. „Върбовски ливади" - 5 км западно от Павликени. Имението било собственост на богат тракийски земевладелец, поставил се в услуга на новата римска власт.

Вилата има интересно строително решение - различни по размери и предназначение помещения са подредени около вътрешен двор с красива колонада. Специално съоръжение (хипокауст) поддържало постоянна температура в помещенията и осигурявало отоп­лението на типичната римска баня с три отделения. Гипсовите тавани на помещенията били богато украсени с цветни растителни орнаменти. Разнообразен археологически материал - глинени съдове, лампи, бронзови апликации, накити, повече от 3700 сребърни римски монети, оброчни плочки, земеделски сечива и други находки разкриват бита на обитателите. През 1971 г. на територията на архитектурния комплекс край Павликени е разкрит античен керамичен център за производство на художествена, битова и строителна керамика. Такива центрове са открити и край селищата Бутово (1969 г.) и Бяла черква (1973 г.) Наличието на множество грънчарски пещи и работилници, намерената в тях керамична продукция и инструменти на старите майстори предоставят възможността да се проучи античното керамично производство. То представлявало дълъг и сложен технологичен процес, обезпечен от естествените находища на подходяща глина в района. Обработката на суровия материал, формуването на предметите върху грънчарското колело и изпичането им в интересно конструираните двуетажни пещи говорят за завидното изкуство на местните майстори. Впечатлява разнообразната украса на битовата керамика. Релефни растителни и животински орнаменти, врязани или шприцовани, апликирани върху глинените съдове човешки фигури разкриват естетическия вкус на хората от това време. Художественото решение често се опирало на стари култове, възкресявали са сцени и герои от митологията - Дионисий, Хермес, Артемида и др. Повлияни от монументалното изкуство са изработваните теракотени статуетки, които в много отношения копират образци на античната скулптура. Към края на II и началото на III в. местните майстори разнообразили производството си с нови изделия - глинени лампи, подноси, разнообразни по форма и предназначение съдове, строителни материали, детски играчки и пр. Овладените тайни на занаята и голямото количество произведена продукция, позволяват да се преустанови вноса на керамика от гръцките и западно римски производителни центрове и да се задоволяват нуждите на населението в римската провинция между р. Дунав и Стара планина. Процъфтяващият керамичен център и античното селище стават жертва на варварските нашествия. Нахлулите от север готи, в средата на III и началото на IV в., оставят зад себе си пепелища и разрушения Завинаги било спряно грънчарското колело, а огънят в пещта на античните майстори загасен. През IV-VI в. в земите на днешния Павликенски край били построени ранновизантийски крепости, които охранявали установените търговски пътища. Те не загубили своето значение и по време на средновековна България ( VII - IХ, ХII -Х IV). Името си Павликени градът получил от павликянството, което било едно от най-значителните средновековни социално-религиозни движения на селските маси в Европейския Югоизток. Първите заселници - павликяни се установили по тези места през втората половина на XIV в., подгонени от османското нашествие на Балканите и официалната православна църква Основаното от тях селище било наречено Маринополци, но мюсюлманите и православните от околните села го назовали с името на сектата - Павликян. Маринополци се среща в докладите на католическите мисионери и в повече от 20 географски карти на нашите земи от XVII и XVIII в., докато в османските архиви и регистри е посочено с името Павликян. Историческите извори доказват, че двете имена били използвани едновременно столетия. През XV в. Марипополци имало 59 домакинства, а в 1622 г. - около 200 с над 1000 души българипавликяни. Те станали обект на католическата пропаганда, а селището - арена на сблъсък между трите религии - павликянската, католическата и мюсюлманската. Значителна част от павликяните приели католицизма, но наскоро след това много от тях били помохамеданчени. Други продължили да отстояват сектантските си възгледи. В началото на XVIII в. българските домакинства били 107. В следващите години павликяните - католици били обхванати от силни миграционни процеси, като увличали и останалите непомюсюлманчени павликяни. Към 1840 г. по­следното павликянско домакинство напуснало селището, оставяйки завинаги в наследство името на вярата си. В него останало само мохамеданско население, което по време на Осво­бодителната руско-турска война (1877-1878) масово се изселило. Възраждането идва с високата и справедлива заявка на българския дух за национална независимост. В борбата за духовна и политическа свобода населението на Павликенския край има своето достойно място. На робския режим в османската деспотична държава, на опитите за асимилация се противопоставя благородният устрем към възкресяване на националното самосъзнание на българина, към повишаването на националното самочувствие.

Няма селище в района, в което да живеят българи и да няма българско училище със светски характер. Народните читалища се утвърждават като огнища не само на просветна и културна пробуда, но и на революционна дейност и подготовка за участие в назряващите исторически събития. Този край пази спомена за четата на Филип Тотю, която през м. май 1867 г. води героично сражение в м. Косматица край с. Върбовка. Една година по-късно, през м. юли 1868 г. легендарната чета на X. Димитър и Ст. Караджа пише в Павликенското землище една от най-ярките страници на национално-освободителната ни борба. В проведените тук четири сражения - в лозята край с.Карайсен, в м. Дядопановата кория край с. Горна Липница, в местностите Дълги дол и Канлъдере (край Бяла черква и Вишовград) четниците дават блестящ пример за честна и безкористна служба на отечеството си. Революционното съзряване на Павликенско е свързано с имената на Матей Преображенски и Ангел Кънчев, основали първите революционни комитети, възродили надеждата за друга историческа участ на България. След тях тръгват местните патриоти Бачо Киро и поп Балчо, свещ. Петър Драганов и Васил Неделчев, Тодор Лефтеров и много други сътворили с мисъл и дело неповторимия облик на цяла епоха. Революционните настроения имат своя завършен израз в участието на около двеста въстаници от Павликенските села в четата на поп Харитон, която първа развява знамето на въстанието в Север­на България. През м.април 1876 г. земеделци, учители, занаятчии от Бяла черква, Михалци и Мусина, Дичин, Дъскот и Вишовград оставят костите си в Дряновския манастир след драматичен сблъсък с многоброен враг. Те дават поредното доказателство, че народът вече е узрял за свободата си. Тя идва година по-късно с Предния отряд на руската армия. На 6 и 7 юли 1877 г., предвождани от ген. Гурко и офицерите Светополк Мирски и Евгений Максимилиянович, на път за старата българска столица Търново, руските войски освобождават селищата от района. Изпълнявайки патриотичния си дълг десетки доброволци от Павликенско застават в редиците на българското опълчение. Победният край на руско-турската война оповестява новото летоброене на обособилата се Павликенска околия. След Освобождението (1878 г.) в резултат на вътрешни миграционни процеси и аграрния преврат етническият облик на Павликени се променил изцяло. Селото било заселено с будни български домакинства от съседните села и Балкана. Мнозина от новите заселници били българи-християни, вземали непосредствено участие в борбите за национално освобождение, църковна независимост и развитие на българската про­света.

Те му предали своя революционен дух и спомогнали бъдещото му развитие и просперитет. През последното десетилетие на XIX в. Павликени в своето развитие изпреварило съседните села и постепенно приело нови функции. За това допринася благоприятното географско разположение на кръстопът между големите градове, плодородната долина на р. Росица, но преди всичко предприемчивостта на местното население. Община Павликени първоначално представлявала самото село Павликени, което се управлявало от Павликенски селски общински съвет. Първият кмет на селото бил Начо Кавата - един от първите му заселници. След Освобождението до 1894 г. Община Павликени била в рамките на Паскалевска околия и в границите на Търновското окръжие. При първото преброяване през 1880 г. Павликени било населено с 580 жители. Една от първите грижи на новите заселници в Павликени било обучението на децата им. Оценявайки потребността от просвета и образование трудолюбивите и будни павликенци устроили своето първо светско българско училище. През есента на 1880 г. в плевнята на Иван Маринов в „Балканджи махала" учителят Никола П. Станчев поставя началото на учебното дело. Принадлежността на жителите на Павликени към право славната вяра и техните религиозни нужди пораждат необходимостта от обособяване на нова енория и построяване на духовен храм. Първият свещеник на Павликени е Иван Пенчев, ръкоположен на 2 март 1881 г., а църквата е построена през 1882 г. с труда и средствата на всички павликенци. Освещаването на божия храм става на 20 декември 1882 г. от Търновския митрополит Климент, който и обявява патрона на черквата - „Пресвятая Света Богородица". В чест на Светата Майка в продължение на един век празникът на Павликени се чества на 21 септември, деня на рождеството на Пресветата Богородица (т.н. „Малка Богородица" - на 8 септември по нов стил). Отчитайки бързото развитие на земеделието и животновъдството в района, както и нуждите на населението от околните села, прозорливата местна Павликенска управа през 1897 г. взема решение за откриване на седмичен пазар за животни. Три години покъсно е уреден пазар и за селскостопанска продукция. Това започва да привлича все повече хората от околните села, дава възможност за развитие на търговията и на занаятите в Павликени. Предопределено от равнинното и плодородно землище на селището, като основен поминък на населението се утвърждава земеделието. Безспорно най-важният фактор, който стимулира развитието на Павликени още в началото на XX век е прокарването на Централната ж.п. линия София-Варна и определянето на Павликени като една от нейните гари. Наличието на железопътен транспорт (от есента на 1899 г.) стимулира развитието на производителните сили в Павликенския край. Ж.п. гарата става катализатор за някои отрасли на земеделието, като зърнопроизводството, лозарството, овощарството и зеленчукопроиз­водството. Възможности за разрастване получават винопроизводството, мелничарството, птицевъдството, керамичното производство. Увеличава се броят на видовете индустриални култури, отглеждани в района. Така още през първото десетилетие на XX век ж.п. гара Павликени се утвърждава като основен износител на селскостопанска продукция за един район, отстоящ на 50-60 км в радиус около Павликени. Само за две десетилетия, от пункт за износ , ж.п. гара Павликени се доказва като важен търговски и транспортен център, където се доставят и разпределят разнообразни манифактурни и колониални стоки. Развитието на Павликени след Освобождението е неразривно свързано с живота, дарителството и находчивостта на Атанас х. Славчев (род. 5.10.1856 г. - поч. 10.11.1943 г.) - едър земевладелец и собственик на по-голяма част от землището на Павликени. Създаването на х. Славчовият чифлик запазва Павликени като административна структура, тъй като вероятността землището му да бъде разграбено от околните села е била съвсем реална. Изграждането на много обществени сгради и институции в Павликени става със съдействието и прякото участие на семейство х. Славчеви. За цялостната си дейност като дарител и всеотдаен общественик, като кмет на Павликени през 1900 г. и като народен представител в края на XIX в., жителите на селището го обявили за свой „пръв граж­данин" и за „старейшина" на общината. Решило се портретът му да стои за вечни времена в сградата на кметството. Със създаването на съответните административни, стопански, просветни, медицински и други служби, с откриването на седмичен пазар и ж.п. гарата Павликени окончателно си извоюва правото на естествен административен, стопански, транспортен и политически център на 32 големи села с прогресивно и трудолюбиво население. Изпреварило съседните села в своето развитие през 1894 г. Павликени става околийски център. Независимо, че в резултат на поредната административна реформа и по политически причини в началото на XX в. Павликенска околия е закрита, много от административните служби на селището си запазват функциите - околийско данъчно управление, околийско мирово съдилище, околийски хуманен и ветеринарен лекар, околийски училищен инспектор и др. Основното, което утвърждава Павликени като център на околни те села е икономическото му развитие. В началото на XX в. капиталът навлиза все поосезателно в стопанския живот на селото. Преодоляването на голямата икономическа криза след Първата световна война се отразило благоприятно не само върху зърнопроизводството и животновъдството в Павликени. Мнозина стокопроизводители насочили усилията си към интензивни култури - лозарство, зеленчукопроизводство, овощарство. За нуждите на селскостопанското производство и бита в селото се установили десетки занаятчии. Обединени в Общо занаятчийско сдружение през 40-те години на века в Павликени са регистрирани 169 майстори занаятчии с общо 332 работника. Производството на разнообразна селскостопанска продукция служи като база за построяването на първите промишлени предприятия - мелници, маслобойни, дараци, бояджийници и др. малки фирми. На базата на занаятчийството възникнали Креватна фабрика, Керамична фабрика, Машинно-ремонтна фабрика. Важно място в стопанския живот на селото имали кооперациите - Потребителната „Напред", Кредитната „Съгла­сие", Електроснабдителната „Светлина" и Лозаровинарската кооперация „Грозд". На кооперативни начала през 1935 г. се основава и Народна кооперативна болница. Развивала се и търговията. Новата действителност моделира нови обществени взаи­моотношения, откроява и задълбочава социални конфликти, създава условия за развитие на политически и партийни пристрастия. Стопанският подем на Павликени оказал своето влияние и върху културно-просветния живот, благоустрояване и бит. Открити били гимназия, земеделско, стопанско девическо и коларобъчварско училища. Започнало своята дейност като дружество „Ройче" през 1884 г., постепенно се утвърждава читалище „Братство". Кино, читалищна библиотека, книжарници - светогледът на хората бавно, но сигурно се променял, Зачестили изявите на самодейци, печелят възторжената си публика спортните клубове, възникват туристически и въздържателни дружества, просветни клубове. При поредната административна реформа и с въвеждането на областите (след м. май 1934 г.), към Община Павликени се присъединяват селата Патреш и Стамболово. Населението на съставната община през 1934г. е 8144 души, а територията 67 588 дка. Управлението на общината се поема от Засилена селска общинска управа. По време на назначаваните кметове в Павликени са построени няколко обществени сгради: общинска административна сграда, ново училище, трапезария към гимназията, кланица, люпилня, чешми; оформени, благоустроени и наименувани са улици и площади, канализирани са някои квартали, започва строежа на баня, фурна и читалище. По решение на Павликенската общинска управа в тези благоустройствени начинания участие взема цялото население - едни с трудова повинност, други с лични финансови средства. Ус­поредно с развитието на Павликени бързо нараствал и броят на жителите. От 580 души през 1880 г., през 1900 г. станали 1744, през 1926г. - 3906, а в края на Втората световна война в Павликени живеели над 5000 жители. Благоустрояването на Павликени, цялостното му обществено-икономическо и политическо развитие, както и увеличеното население, го утвърждава като стопански и културно-просветен център на селата в района. Всичко това дава основание на тогавашния Министерски съвет с Постановление № 72 от 29 юни 1943 г. да обяви село Павликени за град, а Павликенската селска община се признава за градска такава. (Държавен в-к.,бр. 153 от 12.07.1943 г.) В новата обществено-политическа обстановка след Втората световна война, правителството на ОФ с решение от 01.01.1945 г. възстановява Павликенска околия, в състава на която влизат околните 27 села. Селищата Сухиндол, Красно Градище, Горско Косово и Бяла река са присъединени към Павликенска околия през 1950 г. След 1951 г. управлението на околията се поема от Изпълнителен комитет на Градски общински народен съвет, начело с председател. Павликени е център на околия до 1959 г., когато България е разделена на окръзи, а градът и прилежащата му община са включени в състава на Великотърновски окръг. Периодът на 60-те и 70-те години остава в историята на Община Павликени като години на съзидателен и безкористен труд, години на много ентусиазъм и добри намерения. Постепенно Павликени и селата от общината променят своя облик, извършва се огромна благоустройствена дейност, ежегодно се изпълнява значима строителна програма, променя се съотношението между отраслите селско стопанство и промишленост. На базата на открития през 1963 г. Ковашкопресов цех се развива единственият в страната производител на джанти - Машиностроителен завод „Заря". Оборудване за керамичната промишленост и автобетоносмесители години наред са основните производства на най-старото машиностроително предприятие в града — „Вагрянка". Откритото през 1967 г. предприятие за нарязване на хартия и картон се утвърди като една от водещите в своя бранш фирма „Унипак". Започнал развитието си в трудната следвоенна 1945 г. Павликенският Винзавод печели множество медали, отличия и разбира се ценители на своето производство. Своите метаморфози, но и неизменно развитие напред преминава бившата Ремонтно техническа станция за да стане днешната фирма „Метарем". Промишлената панорама на Община Павликени е обогатена от Фабрика „Ни­колай Енев", Керамичен завод „Бъдеще" - Бутово, Завод за преработка на фуражи, Фабрика за нишесте, специализираните цехове в селата Лесичери, Дъскот, Върбовка, Трудово-производителните кооперации „Дружба" и „Росица". В областта на селското стопанство важен фактор за развитието на общината се оказва изграждането на язовир „Ал. Стамболийски" и Росишката напоителна система. През 70-те години се извършва поредното окрупняване на кооперативните имоти със създаването на АПК „Росица". Селскостопанските традиции на Павликенския край се стимулират и от специализирания научен Институт по соя, от Репродуктивната база по хибридно свиневъдство - с. Стамболово, Предприятие „Плодови сокове", ДСС за цветя, Птицекомбинат и др. Развитието на транспорта и съобщенията, мащабната жилищно-строителна програма постоянно променят цялостния вид на Павликени и общината. През 70-те години Павликени вече има своя нова болница, пет училища, нова читалищна сграда. По-късно са изградени голям летен театър, модерна спортна зала, Исторически музей, добре оборудвани и съвременни киносалони. Много от новите обществени сгради и благоустрояването на селищата от общината са осъществени със средства от самооблагането на населението или с трудовото участие на жителите им. Свой авторитет и слава печелят самодейните художествени състави и спортните дружества. Постепенно, но безвъзвратно се променят битът и културата на хората от Община Павликени. На основание на проведен референдум и в изпълнение на Указ № 31 от 14.02.2000 г. на президента на Република България, обнародван в ДВ, бр. 16 от 25.02.с.г., са утвърдени нови граници на Община Павликени, като към нея се присъединява и с. Долна Липница.